ЧУДЕСА НЯМА-ИМА СМЕЛИ МЪЖЕ!

И ето Мишо улавя по ефира първата тревожна вест. В квадрат „Мелита" - щорм*! А това е точно районът на остров Малта, първата цел, която трябва да достигнем.

Скоро по курса ни пресреща дебела мъртва вълна - отзвук на далечна буря, подхваща кораба ни и започва да ни люлее. На повърхността изхвръкват милиони водни мехурчета. Африка уж е наблизо, но на палубата е хладно.

-        Хайде да те водя в кабината ти - казва Мишо. – Баща ти след малко ще се освободи от долу, пък и на кораба ще стане „горещо". Ама ти не се бой. Ние сме прекарали много по-големи изпитания.

Уверявам го, че не се страхувам, но сърцето ми леко се свива, а от вълнението чувствам в устата си горчив вкус.

Щормът избухва като експлозия. От внезапния удар на една голяма вълна корабът спира и сякаш присяда на кърмата си. Отнякъде изскача татко, грабва ме от ръцете на Мишо и ме повежда към кабината ни. Светлините угасват и чак сега забелязвам, че почти се е мръкнало. Край нас изтрещяват врати и двамата помощник-капитани се втурват към мостика. В канижелите (така тук наричат коридорите) се тълпят моряци. Виждат се и смутени лица. Станало е късо съединение. Капитанът е дал нареждане да се сменят бушоните. При рязко засиленото люлеене на кораба това не е лесно. Но как да е, след няколко минути светлината отново се появява.

-        Силата на вятъра е вече седем бала! - чувам да говорят край мен. - Щормът е порядъчен.

А вълнението пет-шест бала. Двата винта форсират.

-        Влез в кабината. Пенчо камериерът ще ти прави компания - казва татко. - Аз трябва отново да сляза при машината.

В този момент някой изкрещява:

Бигата! Размърда се!

Откъсне ли се от мачтата, отиваме по дяволите - из-писква Пенчо камериерът. Лицето му е посиняло и сгърчено от страх. Прилича на наежен плъх.

Не бой се - вика татко в ухото ми, за да заглуши шума, -всичко ще се оправи. Нашите моряци са добри.

Той се отказва да ме остави с Пенчо. Озърта се, за да намери друг.

А към бигата вече се спускат старши помощникът Лазаров, боцманът и рулевият Васко. Тяхното положение е много страшно. Целият кораб се тресе и подскача, върху палубата се изливат водопади водни пръски. Чува се непрекъснат тътнеж. Всички като омагьосани гледаме тримата смелчаци. За боцмана и Васко не се учудвам. Личи си, че са дръзки и решителни хора. Но не очаквах такава постъпка от старши помощника. Той винаги ходи театрално наперен и закопчал всички копчета. Колко много съм се лъгала.

Разбирам, че в тези минути се решава съдбата на кораба, на всички ни. В общата улисия забравям страха си. Нали сме заедно с татко. Край мен моряците откъслечно разговарят и едва долавям думите им.

-        Вълните разбиха филистрините на носовото помещение.

-        Водата достигна до фалшборда, отнася брезенти, въжета.

А от кабината на радиста се чуват непрекъснати тревожни морзови сигнали, които навяват тягостно чувство. Може би други кораби наблизо потъват. Но как да им помогнем? Няма ли ние самите...

Силен вик „ура" прекъсва мислите ми.

-        Оправиха бигата! - казва в ухото ми татко. – Вече няма страшно. Хайде сега в кабината, аз ще се върна след малко.

Тъкмо отваряме вратата, край нас побягва старши помощникът Лазаров. Той извръща към мен мокрото си луничаво лице и дяволито ми намига.

-        Пенчо! - вика той после и търси с очи камериера, - къде си, дяволе? Кафе!

Изминават няколко часа. Едва-едва пълзим, но все пак вървим напред. После грозният рев на морето остава назад. Вълните още кипят и белеят като живак, но нямат предишната сила. Всевиждащото око на радара улавя очертанията на Малта. Не след дълго вълноломът на пристанището Ла Валета ни приютява зад яката си снага.

Сядам да привърша бележките си от днешния ден. Последните ми думи са: „Преживяхме страшен щорм в квадрат „Мелита". Отървахме се като по чудо..."

Но татко, който стои зад мен и през рамото ми чете написаното, протяга ръка и с химикала зачерква последните ми думи.

-        Няма чудеса - казва ми сериозно той. - Има смели мъже!

Петър Льочев

„Чудеса няма - има смели мъже!" от Петър Льочев

(Трансформиращ преразказ от името на неутрален разказвач)

Мишо улавя по ефира тревожна новина - че в квадрат „Мелита" има щорм. А това се намира точно в района на остров Малта, закъдето пътува корабът. Постепенно става все по-тревожно - във водата се забелязват признаци на далечната все още буря. Корабът започва да се люлее по-силно. Мишо предлага на детето да го отведе в кабината му, защото скоро ще стане напрегнато, като не пропуска да го успокои и да го увери, че екипажът е преживял и по-големи изпитания. Момиченцето отговаря, че не се страхува, но всъщност изпитва силно вътрешно напрежение.

Щормът връхлита кораба внезапно. Силата му е такава, че корабът се накланя и сякаш спира от удара. Отнякъде изскача бащата на момиченцето, грабва го и го повежда към кабината. Внезапно светлините угасват, а вече почти е мръкнало. Двамата помощник-капитани се втурват към мостика, навсякъде се тълпят моряци. Станало е късо съединение и трябва да се сменят бушоните. При силното люлеене на кораба това е много трудно, но екипажът се справя и след малко светлините се появяват отново. Детето дочува от откъслечните разговори, че вълнението е седем бала, което значи, че бурята е сериозна.

Бащата има работа долу, при машините, затова предлага на дъщеря си да остане в кабината, а компания да й прави камериерът Пенчо. В този момент обаче настъпва паника. Някой изкрещява, че се е размърдала бигата. Уплашен до смърт, Пенчо обяснява, че ако тя се откъсне от мачтата, всички са загубени. Бащата успокоява детето, че моряците  са добри и няма страшно, и почва да се оглежда на кого друг да го остави, защото явно Пенчо не е най-добрата компания с ужасения си вид.

Към бигата се втурват старши помощникът Лазаров, боцманът и рулевият Васко. Много е страшно, защото водната стихия всеки момент може да ги помете. Целият кораб гледа със затаен дъх тримата мъже. Малката пасажерка е изненадана от смелостта на старши помощника, защото не е очаквала, че е такъв. Досега й се е струвало, че е просто един суетен човек, но разбира, че се е лъгала за него.

В този момент се решава съдбата на кораба. Момиченцето не разбира много от разтревожените коментари на моряците, изпълнени с непознати за нея термини. Потънало в тревожни размисли, то е стреснато от един мощен вик на радостно облекчение. Тримата смелчаци са поправили бигата. Баща и дъщеря успокоени тръгват към кабината, когато край тях претичва старши помощникът Лазаров. Той закачливо намига на детето и вика с всичка сила камериера Пенчо - време е за заслужено кафе.

След няколко часа морето още се вълнува, но голямата опасност е премината. Корабът се движи бавно и трудно, но най-накрая се забелязват очертанията на Малта, а не след дълго вече са в пристанището Ла Валета.

Малката пасажерка сяда да привърши бележките си от деня. Последните й думи са, че са преживели страшен щорм и са се отървали като по чудо. В този момент баща й, който чете написаното през рамото й, зачерква последните думи. Обръща се към дъщеря си и й казва със сериозен глас, че чудеса няма - има смели мъже.

ПЕЧЕНА ТИКВА

         Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.

         Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и любезно го предложи на своя архивар.

         - Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.

         -А, благодаря, благодаря, господин управителю! - отговори сконфузено архиварят. - Аз таквоз... тикви не обичам.

         - Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!

         На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от село. Той се зачерви от срам.

         - Да, но... стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи - отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.

         Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.

         - Де заповядайте де, не свенете се! - канеше го любезно управителят. - Аз толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!

         -Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, мога да я накуся даже! - отговори Душко и си помисли: „Гледай какво диване излязох, трябваше да взема!"

         И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече „сбогом" и излезе.

         Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе си:

         - Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те - бягай, дават ли ти - взимай, ама де, главо, де!

         И Душко неодобрително удари с пръст главата си. Вкусното парченце тиква пак се мярна пред очите му - хубаво, топло, сладко и над него се вие тънка изкусителна пара.

         „Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква - почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава по улицата. - Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селендурско нещо. Ще кажат: тоя и тоя яде тиква - махни го - човек без култура, простак, с една дума -свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!"

         И въображението му почна да слага пред него само тикви, сладки, хубави и ароматни.

         От тоя ден Душко Добродушков стана неспокоен и нервозен. Призракът на печената тиква почна да го преследва.

         Седне в канцеларията да работи, а мисълта го човърка. Пише той нещо, пише до съсипване. Но все му се струва, че перото, което скърца бързо по книгата, му шепне: тиква, тиква, тиква...

         Скара ли се с някого от другарите си в канцеларията, веднага ще го нарече или печена тиква, или - какво се червиш като печена тиква, или - я се погледни, моля ти се, какъв си пияница -от главата ти се вдига пара като от печена тиква!

         Нощем, щом заспи, мъчителният призрак на тиквата пак иде. Присънява му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, края му не се вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си откъсне, но щом се наведе, тиквата изчезва. Той пак върви по полето. Поле, но не поле, а някаква си канцелария, уж широка канцелария! Там някъде се явява голяма тиква и почва да се търкаля към него и все расте, расте, става колкото къща, колкото черкова, колкото планина, по-голяма и почва по-бързо и по-силно да се търкаля към него. Душко трепери от страх и бяга, бяга, а краката му се скъсяват, скъсяват. Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.

         Архиварят трепва и се събужда, потънал в пот.

         Тоя сън почва да го мъчи всяка нощ.

         Една вечер писарите от управлението имаха гуляй.

         Опекоха си гювеч у Калчо гостилничаря и се събраха да се повеселят. Бяха го направили лют, за да пият повечко вино. Там, разбира се, беше и архиварят.

         Вино, речи, песни! Любовни ли не щеш, патриотически ли не щеш. После пиха тостове. Пиха за здравето на господин управителя, с условие „тук да си остане", разбира се, за красивия пол в града, за величието на България, за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията и пр., и пр.

         Най-после стана и господин Душко, качи се на един стол, прокашля се и вдъхновено вдигна чашата.

         - Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!

         Но между тия излияния в мисълта му безцеремонно се изтърколи оная ужасна печена тиква, която тъй непрестанно го преследваше, и разбърка в главата му архивата от идеи, брани в продължение на четиринадесетгодишна служба.

         Душко се помъчи да продължи. Той направи един силен жест ръка и като я изправи към ниския таван, тържествено я задържа няколко минути, с очи, вдъхновено спрени върху другарите

         - На равна нога, тъй да се каже... отчасти... горе-долу..

         Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувства съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ] гласец, далеч от ораторския патос.

-        - Знаете ли, какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй - другарски. Не струва бог знае колко! И пак; да се повеселим.

         Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха ура и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.

         - Прието! Прието!

         - Още тази вечер! - извика един глас.

         - При-е-е-тоооо!

         И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната.

         Душко потъна в щастливи мисли.

         И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.

Но...

         Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.

         - А-а, господин Душко! - рече му той. - Та вий сте си опекли тиква!... Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

         Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.

         Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.

         - Какво ти е? - запитаха го зачудени.

         - Прилоша ми нещо! - отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъла и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглежаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.

         - Душко, вземи, братко - канеха го те.

         - Не яде ми се - отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо: - Зле ми е, много ми е зле, момчета!... Ще се мре...

Елин Пелин

Печена тиква

(Трансформиран преразказ от името на Душко Добродушков)

         Работех като архивар в окръжното управление, затова веднъж се наложи да занеса документи за подпис в дома на управителя. Заварих го да яде заедно със семейството си печена тиква. След като подписа книжата, той отряза едно парче от тиквата и ми го предложи. Аз отказах под предлог, че не обичам. Управителят се учуди - мислел, че хората от село, като мен, обичат да похапват тиква. Винаги ми е било неприятно, като стане въпрос за селския ми произход. Усетих, че се изчервявам, и обясних, че стомахът ми отдавна е отвикнал от такава храна. Докато отказвах да приема гощавката, неволно погледнах парчето - беше така съблазнително, че в устата ми дори се насъбра слюнка. Внимавах управителят да не забележи това. Той продължаваше гостоприемно да настоява, а аз все по-категорично отказвах, докато междувременно в главата ми натрапчиво се въртеше мисълта, че трябваше да приема. Накрая, за да не стоя повече срещу това изкушение, се сбогувах и тръгнах.

         На улицата свободно преглътнах слюнката си и започнах да се укорявам защо реагирах така. Защо се дърпах така глупаво? Трябваше да си взема парченцето. Започнах дори да си го представям - топло, сладко, а над него се вие чудна пара. Като се замислих, разбрах, че всъщност едва ли има нещо, което да обичам на света повече от печена тиква. Само името им да не беше такова - някак просташко и селско. Реших, че някой ден ще си отида на село и ще ям, ям тикви, докато ми омръзне. А въображението ми започна да ги рисува - сладки и прекрасни.

         От този ден станах много нервен и неспокоен. Започнах непрекъснато да си мисля за сладки и ароматни печени тикви. Стигнах до там, че пишех нещо в канцеларията, а перото сякаш ми нашепваше: „Тиква, тиква..." Започнах дори да обиждам хората на „тиква", ако влезех в някакъв спор. Нощем също сънувах тикви - едно огромно поле, ама печени! Но щом се наведях да си откъсна, те изчезваха. После уж вървях по онова поле с тиквите, а то се оказа канцелария. В далечината се появи една тиква и колокото повече се приближаваше, толкова по-голяма ставаше, голяма като планина. Аз почнах да бягам от нея, а краката ми се скъсяваха. Тиквата ме настигна и се нахвърли върху мен. Ето този страшен сън започна да ме измъчва всяка нощ.

         Една вечер с колегите ми, писарите от управлението, си устроихме гуляй. Опекохме си гювеч у Калчо гостилничаря и се събрахме да се повеселим. Гювечът беше лютичък, та да изпием повече вино. Пяхме какви ли не песни и държахме най-различни речи. Дойде и моят ред да вдигна тост. Опитах се да поздравя колегите си, но в главата ми отново се въртеше мисълта за печената тиква. И изведнъж, след като измънках няколко объркани думи вместо тост, им предложих някой път да си опечем тиква и пак да се съберем ей така, на веселба. Настъпи кратко мълчание, а после гостилницата избухна в ръкопляскания. Приеха идеята ми възторжено и дори веднага събраха пари. Тиквата беше купена и занесена във фурната. Аз пожелах сам да я донеса, когато стане готова.

         Но тъкмо когато се връщах с таблата, върху която димеше ароматната тиква, срещнах в тъмното господин управителя. Той ме поздрави и отбеляза, че щом съм си опекъл тиква, значи стомахът ми се е оправил. Аз нищо не можах да кажа.

         Когато внесох тиквата в гостилницата, всички взеха да ме питат какво ми е. Отговорих им, че ми е прилошало и се отпуснах на един стол. Дори не поглеждах другарите си, които с апетит хапваха от сладката тиква. Те ме подканяха да си взема, а аз им отговарях отчаяно, че не ми се яде, че ми е зле, че ще се мре.

Каро

Смешно ми ставаше, когато учителите го наричаха Карамфил. Какъв ти Карамфил, за нас той беше Каро, нашият Каро. Ние го наричахме така, изпълнени с възхищение от него. И наистина, кой умееше да скача най-високо и да тича най-бързо - Каро. Кой можеше да намира най-добре птичи яйца и да прави върбови пищялки - Каро.

Помня го - ни висок, ни нисък, със сплъстена сламена коса и торбичка през рамо. Върви пред нас леко-леко, сякаш не стъпва, а опипва земята дали ще издържи тежестта му.

В моето родно селце нямаше прогимназия. Ние, петнадесетина момчета, се учехме в съседното по-голямо село. Пътувахме всеки ден, и зиме, и лете. Наш вожд и командир беше, разбира се, Каро. Слушахме го за всичко. Струваше ни се, че без него в мъгливите зимни дни ще объркаме пътя. Той ни защитаваше от най-големите побойници в другоселската прогимназия. А какви побойници имаше! Но най-страшните се бояха от него. Каро се учеше добре. През хубавите пролетни и летни дни често сядахме край някоя нацъфтяла шипка и той проверяваше дали сме готови с уроците.

Хубаво беше през пролетта и лятото, но през зимата -страшно. Понякога зимните бури беснееха така свирепо, че ние се хващахме един за друг, за да не ни отнесе вятърът. Крачехме с наведени глави срещу виелицата, омотани в шалове и с дебели тояги в ръце. Пътя не гледахме - нали пред нас беше Каро!

В една такава зимна буря, когато прехвърлихме билото на Велчов баир, на няколко разкрача пред нас се провидя вълча глутница. Скупчихме се. И друг път бяхме виждали вълци, но отдалеч. Понякога само чувахме страшния им вой. Сега вълците бяха отпереде ни, проточени един след друг. Виждахме ребрата им, изпъкнали от глад, настръхналата козина, острите муцуни. Малките им очи ни гледаха хищно и предпазливо.

Ваклинчо, ученик от първи прогимназиален клас, изведнъж изпищя.

         - Мамо, майчице!... - и загубил ум, се заозърта накъде да бяга. Неговият вик сякаш ни блъсна изотзад и както бяхме скупчени, хукнахме един през друг. Но Каро, за когото от страх бяхме забравили, изкрещя:

         - Никой да не мърда! Стойте на място - така по не смеят!

Останахме по местата си, а краката ни подкосени. Вълците разтуриха редицата си и се пръснаха натам-насам. Някои от тях започнаха да се боричкат, други се търкаляха по снега. Стори ни се, че глутницата и не мисли да се занимава с нас. Виелицата помиряса. Малко се развидели. Пред очите ни се очерта малкият хълм. Него ако можехме да минем, ще бъдем в село. Петко от Йоргова махала предложи с разтракани зъби:

         - Да се юрнем по нанадолнището, няма да ни гонят, а, Каро? - и като гледаше изниско вълците, плахо-плахо запристъпя.

Каро го дръпна и предупреди дрезгаво:

         - Не се измествайте! С едното око гледат в гората, а с другото в нас. А видят гърбове, а наскачат отгоре ни!

Петко остана на мястото си, както бе крачнал. Лицето на Каро беше побеляло като снега, но очите гледаха зорко и трескаво ту нас, ту разпиляната натам-насам глутница.

Неусетно вълците ни обградиха. Така, както уж нехайно се боричкаха, два минаха зад нас, три отляво, други отдясно и ние се видяхме в средата. Стана съвсем страшно. Някой заскимтя като кученце, а след това зави. Друг през сълзи почна да вика за помощ. Стресна ни пак Каро:

         - Не бойте се!... Като воловете. Нали знаете воловете как се бранят от глутницата? Събират си задниците, а срещу вълците оставят рогата си. Не бойте се, бърже давайте гръб един в друг - и той пръв опря гръб в гърба на едного от нас. Помирясалият вятър отново се усили. Заблъска сняг в очите. Криваците натежаха в ръцете ни. Отново чухме гласа на Каро - съвсем прегракнал и омаломощен от вятъра:

         - Вълците са по-зли, когато се боиш. Не бойте се! И те се страхуват. Няма да ни нападнат всичките, а един по един. Някой ще се спусне към някого, уж да се хвърли на шията му. Няма да се хвърли, а само ще го удари с врат да опита. Веднага с тоягата по задницата - там е най-слаб! Чувате ли? Чувате ли? - викаше все по-силно и по-силно той, а гласът му сякаш не беше неговият.

Виелицата побесня. Претръпнали от страх и студ, стояхме по местата си в очакване. И ето един вълк, който нехайно чешеше с крак муцуната си, изведнъж се вторачи и полетя. Стори ни се, че той скочи върху главата на Ваклинчо. Но Каро беше прав - за миг вълкът се изви и блъсна с якия си врат краката му. Ваклинчо замахна като насън. Вълкът отскочи встрани, поизтърси се и започна да трие муцуната си в пряспата. Безпаметни от ужас, ние не можехме да викаме, ни да говорим. Стрелна се втори вълк.Тоя път замахна Петко. След малко - трети. Един от вълците попадна под кривака на Каро, но отскочи, помъкнал задница. Добре беше го ударил той и тъкмо където трябваше. Ударът на Каро поохлади смелостта на глутницата.

         - Цял ден и цяла нощ ще ни въртят така, докато капнем -рече Каро и изведнъж като скоропоговорка продължи. -Братлета, както сме си, крачка по крачка, пристъпвайте към село. Никой да не се откъсва, разбрахте ли?

Нямахме сили ни да отговорим, ни да се мръднем. Тогава той ни заблъска с гърба си и, макар съвсем бавно, групата запълзя. Обезпокоени, вълците отново заналитаха. Някой изпищя ухапан. В една вълча уста се мярна парче от нечий крачол...

Когато се срещнахме с глутницата, беше около обед. Започна да се здрачава и ние едва тогава минахме хълма и се надвесихме над селото. Щом се показаха първите къщи, Каро завика колкото му глас държи, имената на познати и зли селски кучета:

- Карамане-е-е, Мурджо-о-о, Лиско-о-о, Арапе-е-е!...

Кучетата чуха, па изглежда бяха и надушили вълците, защото залаяха, а след това ги видяхме понесени като облак. Щом усетиха село и кучета, вълците неусетно, без да бързат, в колона по един, прехвърлиха хълма. Кучетата минаха край нас като вятър и продължиха по следите им.

Отлепихме гърбовете си, но направили по две-три крачки, се почувствахме толкова отпаднали, че кой където бе, седна в снега.

А Каро, нашият Каро, той се облегна на едно дърво, после неусетно се свлече. Неколцина намериха сили и разтриха челото му със сняг. Когато дойде на себе си, той ни изгледа всички поред, подпря се на лакти и беззвучно заплака.

Добри Жотев

Задача: преразкажете текста от името на неутрален разказвач